Какво да ви кажа, аз съм особен човек. Поне така твърдят приятелите ми. То аз затова нямам приятели. Тоест, имам, но не им обръщам внимание, нямам време за глупости.
Към графата глупости спадат също така роднините, съседите и инкасаторите. Както и всичко останало, което мърда и е живо. Нещата, които не мърдат и са мъртви не ме притесняват. Но пък досега не съм срещал такива. За сметка на това обаче ме притеснява телевизорът ми. Той е почти цифровизиран, черно-бял, но с голям потенциал – понякога толкова се напъне да покаже някой друг цвят, че затрепти и се изключи. А аз избеснея и му бия шутове. Ей така му ги бия – със засилка и в кинескопа. Седя, седя, па стана и го заритам. Но всичко е с възпитателна цел. Най-малкото – децата на съседките седят безмълвни до мен през това време и притеснено преживят сухи бисквити. А после върви обяснявай, че нямаш съседки. Не една, три съседки имам, и до една са въображаеми. Обаче пък са с ей такива гърди и ми говорят на „сър”.
Но децата им са олигофрени. Едното е толкова глупаво, че се мисли за брат близнак, отвлечен от лешояд. Другото пък си мисли, че може да лети – в „Пирогов“ вече са кръстили стая на негово име. Третото чаве пък се мисли за невидимо – застане по средата на хола, клекне насред килима и каже – хоп, хоп, къде изчезнах, хоп, хоп, намерете ме. И аз – хоп, хоп, бия му един ритник и кажа – извинявай, не те видях.
Изобщо, пълни идиотчета!
Аз навремето какво добро дете бях. Всяка сутрин баба идваше в леглото, милваше ме и казваше, че съм най-красивото детенце, като момиченце хубаво. После отиваше на пазар и идваше съседа – той също лягаше в леглото до мен, но нищо не ми говореше, само ме милваше.
Понякога в училище ме биеха и ми връзваха плитки, но това го правят на всяко дете. Вярно, че при мен го правеха учителите, но съучениците ми твърдяха, че мириша на арогантен земеделец и не ме приближаваха. Както и катаджиите впрочем – като ме спрат и седят на две палки разстояние. Аз обаче нали карам с нарисувана книжка, и винаги стават някакви проблеми. Питат ме защо съм се нарисувал като грозна жена. Ами, ако можех да рисувам, щях да се нарисувам като красива! Човек не може да притежава всички таланти накуп. Ето, да речем, с Маргарет Тачър съм се женил четири пъти на сън, и нито веднъж не сме се развеждали.
А пък онзи ден почина някакъв роднина и ми завеща всичките си хапчета – и нали пари е давал човекът, аз едно по едно, едно по едно, всичките ги изпих, и то за час-два. После в токсикологията толкова ги бях шашнал, че ми заговориха на „вие”, а по-късно в психодиспансера пратиха най-красивия си санитар да ми пуска електрошок. Да не казвам голяма дума, но мисля, че с тоя санитар нещата ще потръгнат. Решил съм да го поканя на кафе вън от болницата, а ако откаже, ще действам както винаги досега – с отвличане и побой.
Обещавам да ви държа в течение.