Месец: юли 2015

Как една не се похвали, че гълта, а всички се хвалят, че четат книги …

Бабо Меркел, де така?
– Тичам Ципрас, за евра.
А ти къде си се насочил?
– Референдум съм насрочил,
няма да гласуват с „Да“.
– А когато сняг забръска,
що ще чиниш ти зимъска?
– Срам не срам, но пак тогаз
ще искам сбраното от тебе аз.
– Аз пък няма да ти дам,
пусти гръцки мързелан!

И най-слабият шофьор знае, че дете може да излезе отвсякъде. При гинеколозите няма такова разнообразие…

Новата гръцка валута щяла да се казва СРАХМИ

Тази сутрин колата на любимата не запали. Нора предположи, че е от накладките – не подавали искра в радиатора. Ужасно ме дразни, а може би го прави нарочно. Хвърлих и ключовете от БМВ-то да ми се маха от очите. После се заех с ремонта. Оказа се дреболия – прекъснат кабел на бензиновата помпа. Качвам се горе. С кафето изяждам една стара пържола. На дивана се мъча да се сетя някоя стара история. Невъзможно е – котката непрекъснато ме обикаля, търсейки внимание. „Виж какво, Ивелино, пача опитвам се да напиша нещо, така че се разкарай.” Не разбира и се чекне – иска да я чеша под мишниците. Скарахме се. „Ивче, патка такава, защо ми досаждаш. Защото чукам майка ти ли?” Животното се сепна. Погледна ме с огромно учудване. Сякаш очите и питаха: „Наистина ли си спал с майка ми… та тя е котка, глупако.” Сърдита ми обръща гръб и заспива в кашона си. Нищо не ми идва в главата(често си мисля, че тя е куха, а вътре живее една чиния с лютеница). Ще извадя шаха, дано нещо в мен се размърда. Грижливо подреждам фигурите. Съзерцавам ги, а спомените идват… за съжаление все неприлични. Хм… наклепал съм си новата бяла тениска. С какво ли? Да не би шахът да е бил мръсен? Господи, оцапал съм се с шах. Какво ще обяснявам довечера? Ще се пере. Гледам, пералнята е празна. Озъртам се. Ха… ще си опера халата от банята. Подушвам го – оле… мирише на зоологическата градина. Предвидливо вадя от джобовете му цигарите, запалката и празната бирена бутилка(Нора казва, че е просташко, човек да пие и пуши, докато се къпе, но аз не смятам така). Слагам го и пускам машината. Наливам точното количество препарат, избирам правилната програма, всичко е наред. Отварям си едно пиво, високомерно оглеждайки се в огледалото. Тениската е още на мен. Какво ми има, за Бога?! Защо съм добър механик, съвестен онождач и отговорен приятел, а един парцал не мога да опера, една проста манджа(палачинки) не умея да сготвя. Лягам си. Котката идва и ме прегръща. Навярно просто съм такъв. Често не ме мързи и искам да помагам вкъщи, но не се получава. Готово е. Вадя халата – помирисвам го. Супер – вече не смърди като кожуха на стар бобър скитник. Здраво тежи, но ще успея някак да го метна на простора. Хоооооп…. и го изхвърлих през терасата. Стига бе. Гледам го долу, разчекнал се връз някакво дърво. Бързо слизам. Растението не е много високо, но без катерене няма да мине. Първо ще запаля една цигара. Обмислям ситуацията. Гледам едно циганче с дядо си. „Яла тука, миничък, глей на тва дръво си опущих дреата. На ти пет лева да ми я врънеш.” Не е високо, най-много два метра, аз ще го пазя отдолу – все пак е дете. Качи се, но замръзна горе. Каза, че имало акрофобия и получило специфичен двигателен дискомфорт. Не може да бъде – мигам на думите като някой рапан. Покатервам се. Естествено падаме в едно с клона и халата. Нищо ни няма. Водя ги до магазина от благодарност. Питам какво искат. За дъртия сладолед за момченцето хубави цигари – няма да забравя как щастливо грееха детските му очи. Интересно ако Нора ме попита, какво съм правил днес – „Ам нищо, оцапах се с шах и спасявах малък циганин от дърво.”

N. Krumov

Работния ден на средностатистическия български полицай: Сутрин се метнеш с патрулката за банички, на обяд се подпреш на сянка на завоя, вечер поотупаш някоя девойка и то дошло време за пенсия.