Тази сутрин колата на любимата не запали. Нора предположи, че е от накладките – не подавали искра в радиатора. Ужасно ме дразни, а може би го прави нарочно. Хвърлих и ключовете от БМВ-то да ми се маха от очите. После се заех с ремонта. Оказа се дреболия – прекъснат кабел на бензиновата помпа. Качвам се горе. С кафето изяждам една стара пържола. На дивана се мъча да се сетя някоя стара история. Невъзможно е – котката непрекъснато ме обикаля, търсейки внимание. „Виж какво, Ивелино, пача опитвам се да напиша нещо, така че се разкарай.” Не разбира и се чекне – иска да я чеша под мишниците. Скарахме се. „Ивче, патка такава, защо ми досаждаш. Защото чукам майка ти ли?” Животното се сепна. Погледна ме с огромно учудване. Сякаш очите и питаха: „Наистина ли си спал с майка ми… та тя е котка, глупако.” Сърдита ми обръща гръб и заспива в кашона си. Нищо не ми идва в главата(често си мисля, че тя е куха, а вътре живее една чиния с лютеница). Ще извадя шаха, дано нещо в мен се размърда. Грижливо подреждам фигурите. Съзерцавам ги, а спомените идват… за съжаление все неприлични. Хм… наклепал съм си новата бяла тениска. С какво ли? Да не би шахът да е бил мръсен? Господи, оцапал съм се с шах. Какво ще обяснявам довечера? Ще се пере. Гледам, пералнята е празна. Озъртам се. Ха… ще си опера халата от банята. Подушвам го – оле… мирише на зоологическата градина. Предвидливо вадя от джобовете му цигарите, запалката и празната бирена бутилка(Нора казва, че е просташко, човек да пие и пуши, докато се къпе, но аз не смятам така). Слагам го и пускам машината. Наливам точното количество препарат, избирам правилната програма, всичко е наред. Отварям си едно пиво, високомерно оглеждайки се в огледалото. Тениската е още на мен. Какво ми има, за Бога?! Защо съм добър механик, съвестен онождач и отговорен приятел, а един парцал не мога да опера, една проста манджа(палачинки) не умея да сготвя. Лягам си. Котката идва и ме прегръща. Навярно просто съм такъв. Често не ме мързи и искам да помагам вкъщи, но не се получава. Готово е. Вадя халата – помирисвам го. Супер – вече не смърди като кожуха на стар бобър скитник. Здраво тежи, но ще успея някак да го метна на простора. Хоооооп…. и го изхвърлих през терасата. Стига бе. Гледам го долу, разчекнал се връз някакво дърво. Бързо слизам. Растението не е много високо, но без катерене няма да мине. Първо ще запаля една цигара. Обмислям ситуацията. Гледам едно циганче с дядо си. „Яла тука, миничък, глей на тва дръво си опущих дреата. На ти пет лева да ми я врънеш.” Не е високо, най-много два метра, аз ще го пазя отдолу – все пак е дете. Качи се, но замръзна горе. Каза, че имало акрофобия и получило специфичен двигателен дискомфорт. Не може да бъде – мигам на думите като някой рапан. Покатервам се. Естествено падаме в едно с клона и халата. Нищо ни няма. Водя ги до магазина от благодарност. Питам какво искат. За дъртия сладолед за момченцето хубави цигари – няма да забравя как щастливо грееха детските му очи. Интересно ако Нора ме попита, какво съм правил днес – „Ам нищо, оцапах се с шах и спасявах малък циганин от дърво.”
N. Krumov
