Чакам такси, а на два метра от мен, на завет, са се прислонили двама мъже. В тъмното не мога да ги видя, но ги чувам отлично как кротко си споделят един-друг. А аз благославям сезона, дебелото палто и ранното мръкване, които скриват щръкналите ми от любопитство уши и тресящите се от сподавен смях рамене.
Мъж 1 изплаква:
– …решила тя, че принцесите не пърдят. Кви правели са, да знаеш, направо не мога да я трая! Лежим, гледаме новините, и оная като се изряза, чак веждите ми обърна! Аз са правя, че нищо не съм чул, щот кво толкова, обаче тя, клепа-клепа, нашта, невинно, като заека в ну пагади, и вика – не съм аз! Ми кой ма, рибите в аквариума ли…
Мъж 2 се изхилва, но после притихва съчувствено. Настъпва кратка, наситена с градски звуци тишина, ушите ми са разперени като грамофонни фунии и се моля таксито да закъснее. Възнаградена съм – Мъж 2 се престрашава и споделя:
– Ми мойта ако знаеш… абе, вие. Ама вой! Като чакал, брат ми! Що е решила, че трябва да се прави на Чичолина, не знам. Тъкмо се метнем и се почва а-о-а – като Янка Рупкина ги къдри, страст на кристали отвсякъде! А на мене ми иде да взема възглавницата, та да я затисна, барем веднъж в тишина да се….
И таксито ми дойде.
За отношенията мъже-жени най-много можем да научим на улицата, факт!
Elka Stoyanova