Моментът, в който включих лампата, бе и моментът, в който тлъста искра разцепи нещото над мен, наречено пръскан таван, и всичко потъна в непрогледен мрак.
Вариант 1. Неплатена сметка за ток –> безчувствените изверги от енергото са ми дръпнали шалтера –> „и на вас да ви…“
Като цяло – малко вероятен, защото имам ясен спомен за болезнена и скорошна раздяла с около 200 кинта именно за електричество.
Вариант 2. Бушоните са изгорели.
Взимам първата попаднала ми подръка свещ, инсталирам се под таблото и започвам теренно проучване, бушон по бушон.
Контакти – изглежда добре. Осветление – и той е доста красив. Кухня – без особени белези.
Бойлер… оооо, бойлер!
Аутопсията показва малко изгоряло петно върху бушона с размер на леща или грах – в тъмницата не мога да установя с точност бобовата култура.
Светът около мен се срива. Събота е, сама съм, а електричеството за мен винаги е било и ще си остане една от големите загадки на хилядолетието.
Това, което е сигурно, е, че бойлерите (щото аз съм ларж и си имам цели два) са сдали багажа и само чакат да се обърна, за да избухнат – единия отляво, другия отдясно.
В същото време ще се подпали и таблото с бушоните, а аз ще умра опържена и сварена едновременно за единствена радост на котката, която ще ме изгризе, понеже в момента е болна от цистит и е на диета.
Сълзи напират в очите, душата се раздира от мъка. Патетичните философии за нетленността й започват да ми се струват глупави и излишни.
В края на краищата, после душата най-много тялото си обичам, с все жлъчките му, далаците му и апандиситите му, и все още не искам да се превръщам в бланширан фосил насред собствения ми коридор!
Помощ от приятел е първото нещо, за което се сещам, защото:
мъжете по някакъв вълшебен за мен начин се раждат научени на това как се сменя бушон, как се ремонтира мивка и как се сипва бензин.
Те знаят какво е наносфера и ампер.
Правят разлика между вол, волт и ват.
И най-вече – знаят как излиза токът от контакта.
Не губя и секунда повече, а звъня. Приятелят ми трудно вниква в така описаната от мен ситуация:
„имаше искра, после всичко угасна… и всички копчета на бушоните са изхвърчали!!! а на този за бойлерите има изгоряло петно?!?? да натисна ли сега копчетата обратно, или да не ги натисна?? дали са какво??? автоматични?? откъде да знам дали са автоматични, бе, аз да не съм инженер!?!“
Разговорът приключва с препоръка да извикам някой съсед на възраст около 50, който да погледнел таблото. Е, мерси.
Отчаяно роня ситен маргарит, а комшията от деветия етаж от време на време разцепва тишината, понеже стреля с въздушна пушка по гугутките.
Толкова съм разочарована от живота, че просто няма накъде повече.
Омръзнало ми е от зимни гуми, летни гуми, счупени брони, антифриз, накладки, течност за чистачки, масло, джанти, бушони, бойлери, печки, контакти, крушки, фасонки и дюбели.
Втори приятел.
„Иди сега до таблото и ми опиши какво виждаш“.
Обяснявам.
„Добре, натисни копчето на бушона“.
Ааа, да, бе. Да. И да гръмна като нитроглицерин. Ела да си го натиснеш ти.
Ама той токът си бил някъде вътре и не течал така, произволно. Пък и бушоните били направени от някакви изолационни материали. И било напълно безопасно. И въобще…
Не. Тропам с крак и отказвам да натискам, отвъртам и завъртам каквото и да било.
Да минел да ги види? Не, казвам, щото ми е терсене.
Ще си викна съседа с въздушната пушка – щом може да пуца, значи и от бушони разбира.
Добре, казва приятел №2 и в последния момент задава най-умния въпрос, който бях чула в последните часове, а именно:
„Абе… я излез и виж дали на стълбите има ток?“