Напред-назад, напред-назад, малко наляво, маалко надясно… Тя чувстваше потта по челото си, между гърдите си, по гърба си… Беше почти към края на силите си, а той в екстаз, с тънка усмивка, внимателно следеше всяко нейно движение. Напред-назад, напред-назад, отново и отново… Сърцето й щеше да се пръсне, лицето й беше червено, тя изстена. После почна да стене по-силно и по-силно. Накрая, изтощена до несвяст, тя изкрещя:
– Добре бе, кретен такъв! Не мога да паркирам успоредно! Паркирай ти като можеш!…
